Пиша това, защото не искам да го забравям никога! Мразя воденето на дневници, но това просто трябва да се напише. И да се чете! И да се препрочита. По няколко пъти на ден! От мен със сигурност. И от всеки, който има себе си за що годе свестен родител!
Лора е на осем и половина години. Дата е 01.03.2012г. Честита Баба Марта!
Аз : – Предлагам вечер от 6 до 9 в къщи да няма пуснат компютър!
Лора : – Е, как така?!Какво ще правим тогава?
Аз : – Ще си говорим, например.
Лора: – Ама ние нямаме за какво да си говорим!
Аз : – Ще намерим, ще видиш.
Лора : – Но аз предпочитам да мисля, не обичам да говоря!
Аз : – Можем да играем на думи или да си разказваме смехории.
Лора : – Нали няма да ме карате да разказвам за всеки час в училище поотделно!?
Аз: – Няма
Гласуваме – трима „ЗА“.
По-късно същата вечер, преди заспиване:
Лора : – Мамо, защо измисли това наказание?
Аз : – Какво наказание съм измислила???
Лора: Ами това, да общуваме…
Вече трети ден си задавам въпроси, но с отговорите нещо не ми се получава…
Винаги съм мислила, че общуваме с дъщеря си. И то активно! Винаги съм я смятала за самостоятелна, независима и мислеща личност и поведението ни в къщи е било адекватно. Мислех си и че съм що годе добър родител… Обичано дете е. Безрезервно…И през ум не ми е минавало, че нещо не е наред…
Защо се оглеждаме във фалшиво огледало?
Научили сме се да бъдем възрастни или просто сме забравили да бъдем деца?
Можем успешно да залъгваме себе си, но едно осем годишно дете – не!
2 Comments. Leave your Comment right now: